6 септември – ден, символ на национално единство.
На 6 септември 1885 г. българският народ извършва едно от най-забележителните дела в своята нова история – Съединението на Северна и Южна България. Предисторията на това събитие започва от 1878 г., когато Берлинският договор разпокъсва българските земи и създава препятствия пред тяхното икономическо и политическо развитие. Затова борбата за тяхното пълно национално освобождение и обединение започва скоро след освободителната за България Руско-турска война. Особено болезнено българското общество изживява изкуственото създаване на автономна област Източна Румелия в земите на днешна Южна България. В началото на 1884 г. въпросът за съединението с Княжеството е вече в центъра на предизборната борба между двете южнобългарски партии – Народната и Либералната. Но след назначаването на Гаврил Кръстевич за главен управител на Източна Румелия, Народната партия, станала управляваща, се отказва от борбата за съединение, като се позовава на неблагоприятното международно положение. Тогава с каузата се заемат по-радикално настроени личности. По инициатива на ветерана от осводителните борби Захари Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив е организиран Български таен революционен централен комитет (БТРЦК). На 25 юли 1885 г. е свикано негово заседание, на което е взето решение да се започне борба за „съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър”. Комитетът установява връзки с представители на румелийските либерали и командирите на въоръжените сили в Източна Румелия – майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев. Решено е акцията да започне към средата на септември. През втората половина на август в много селища започват вълнения и демонстрации; най-масови са в село Голямо Конаре /днес град Съединение/.
Сигналът за въстанието е даден на 2 септември 1885 г. в столицата на Априлското въстание Панагюрище. Две хиляди души излизат по улиците на бунтовния град, гърмят пушки, бият църковните камбани, възторжените възгласи „Долу Източна Румелия“ и „Да живее Съединението“ ехтят във въздуха.
Примерът на панагюрци е последван от бунта на Чардафон Велики (Продан Тишков) в Голямо Конаре. Революционната вълна постепенно залива цяла Източна Румелия.
През нощта на 6 септември войсковите дружини, предвождани от майорите Данаил Николаев, Димитър Филипов и Сава Муткуров, напредват към източнорумелийската столица Пловдив, като по свря път се присъединяват към въстаналия народ. Пред конака, където е сградата на правителството, майор Данаил Николаев строява своята дружина, развява опълченското знаме от Шипка и се обръща към войниците: „Ето вече 5-6 години сме на служба на изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния тиранин – султана. Тази нощна мен се падна честта да би поведа против турското правителство.“ Захари Стоянов и Иван Андонов влизат в конака и заявяват на, последния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, че е свален и Съединението е извършено, на което той отговаря: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута.“
На 8 септември Александър Батенберг издава манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: „Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз.“
